Проф. В. Стефанов: Съдбата на България е в ръцете на българите, но „не съвсем...

Проф. В. Стефанов: Съдбата на България е в ръцете на българите, но „не съвсем...
  • Автор:  Classa.bg**
  • Дата:  
    07.08.2020
  • Сподели:

Партиите не представляват разнообразните граждански интереси, те обикалят да пазаруват електорални стада.

Мандатът на управляващите е скъп политически продукт, защото е получен през легитимни процедури - избори. В същото време общественото пространство е затлачено от образи на словесен разврат, на властова самозабрава, на агресия... Това казва пред „Труд“ проф. Валери Стефанов. Разговорът ни с него не е за литература, а за случващото се в политиката.

- Професор Стефанов, какво е обяснението ви за хаоса в политическото битие на държавата?
- Уповаваме се на реда и се стремим към него, но хаосът е истинското ни битие. Оттам и присъщата ни тревожност на недовършени същества.

Днес старата политическа матрица е под натиск, започва да се топи като восък, следователно ентропията се повишава, безпорядъкът нараства. Скоро ще разберем дали това е трансформация, водеща към нещо истински различно. Или е поредният спазъм по бодрия ни път към вече видяното и живяното. „Пак ни излъгаха!“ е стара парола на колективния ни живот.

Вероятно наричаме „хаос“ и факта, че обществото е в стрес, по ред причини. Стресът е слабо осъзната дълбинна тревожност, която се нуждае от разреждане, от трансфер на натрупаните напрежения.

Може би наричаме „хаос“ и факта, че държавата е разклатена. Като стара круша е, от която народът очаква да падне гнилият плод. Но гнилият плод не пада, държи се и казва, че именно той е най-сладък. Тоест, няма нито стара матрица, нито гнил плод - всичко е въпрос на интерпретации. Именно в тази война на интерпретациите сме се заинатили.

Отвъд тези белетризации - в момента се придвижваме от процедурна демокрация към площадна демокрация. На площада човешките маси се стремят да се дефинират като Народа, като глас на автентичния Суверен. Дали ще ги наричаме Народ, Суверен или „група безделници“ е въпрос на ценностна система и гледна точка. Факт е, че има все повече хора, които отказват да приемат, че са сбирщина от зооморфни персонажи, от пасивни поданици.

- Нарушени ли са основни правила в политиката и какъв е генезисът на тези нарушения?
- По-скоро бих говорил за принципи. Принципи, които са основани на разписаните процедури, но неизбежно са свързани с отговорността и морала. Тук е сблъсъкът. Мандатът на управляващите е скъп политически продукт, защото е получен през легитимни процедури - избори. В същото време общественото пространство е затлачено от образи на словесен разврат, на властова самозабрава, на агресия... Става дума за морална делегитимация, за непоносимост. Именно тези „потайни“ образи разпукаха корсета на страха, трайно стегнал гърдите на „храбрия“ български народ.

Още нещо, настоящата политика е архаична, рудиментарна. Говорим за милитаризация на политиката, както и за преживяването u като спортно състезание. Победителите си броят победите, изгубилите смятат загубите. Милитаризираната политика се крепи на образа на опасния друг (ако не сме ние идват лошите!), на елементарни идентификации, на упорито конструирана пропагандна реалност. Политиката, разбрана като приоритет на агресивни мъжкари, които доминират над „женствената“ опозиция, изобличават негодниците и радват с впечатляваща политическа коректност пърхащите „мисирки“.

- Защо в България се смесиха леви и десни формации и непрекъснато избуяват партии без физиономии и без ясна ориентация?
- Живеем в стар фейлетон, но го дописваме. Продължаваме инерциално да боравим с понятия от времето на идеологиите. Колко „дясно“ има в политиката на ГЕРБ и колко „ляво“ има в БСП? Какви идеи и политики за „родното“ изповядват „Патриотите“?

На фона на пълната идейна еклектика говорим по-скоро за комерсиални корпорации, за брокери на интереси. Те търсят да се приютят в някаква ценностна ниша, която да легитимира присъщия им интерес, консуматорски разврат. Прикачени са към пароли, които не разбират и слабо рационализират - от типа „национални интереси“, „евроатлантически ценности“ и прочее. Готови са да слугуват на чужди господари и да се кълнат във вярност на чужди ведомства - родени или изградени васали по дух и поведение.

Партиите не представляват разнообразните граждански интереси, те обикалят да пазаруват електорални стада.

Доминиращият импулс в политическото ни поведение е саморазправата с миналото, а не градежът на настоящето и грижата за бъдещето. Вкопаването в неудовлетворителното минало е автоагресивен акт. То е резултат от тежки травми, от колективни психически разстройства. Ние сме едипализирали политиката, влезли сме в ролята на объркания Едип. Когато се правиш, че не знаеш кой е баща ти или непрестанно дебнеш да го кастрираш, неминуемо ще се озовеш в ложето на промискуитета. Като следствие от това - ще ослепееш.

- Задълбочава ли се кризата за лидери, има ли причини за липсата на водачи с визия и харизма?
- Очакването на лидера е като очакването на лекаря. Той трябва да свърши някаква работа около „здравни“ проблеми, които са възникнали с нас, в случая с цялото общество.

Лидерът не е просто водач, повел някакви хора към Ханаан, той е особен психологически проектив, който позволява на хората да се въобразяват, да боравят с компенсации. Да станат „по-високи“, признати, значими. Лидерът е еманация на нашите мечтания за нас самите. Лидерът е идеалният Друг в когото можем да се приютим и да се преживеем по един удовлетворителен начин.

Двадесети век беше пълен с лидери, „вождове и учители“, велики кормчии, фюрери, дучета... Повечето от тях катастрофираха ужасно и нанесоха огромни щети на своите народи. За какво ти е фюрер, който ще те завлече в ямата на историята и ще погуби девет милиона човеци! За какво ти е „вожд и учител“, който ще разгроми руската интелигенция и ще опозори всичко чисто и свято! Голямата част от тези лидери бяха болни и психически травмирани хора, които си пренаписваха биографиите и яздеха заслепението и подчинението на тълпите.

Повечето от тези лидери бяха инсталирани от някаква конюнктура, която те после успешно унищожиха.
Миналото, както и настоящето, дават друг мащаб на нищожествата. Властническата позиция сама по себе си дарява със сила, самата е „сияйна“, магическа. Затова има толкова хора устремени към властта. Но тя е и коварна, доколкото рано или късно разобличава неспособността, незрелостта. Джуджето, облечено във власт, се въобразява като великан, но изглежда комично. Смехотворно е, твори смях.

Днес е същото. Горчивите уроци на миналия век трябва да ни държат нащрек за автентичността на лидерите и чистотата на техните помисли и действия.

Вождовете биват митологизирани, а после демитологизирани. Ето ви част от митологизиращата и автомитологизиращата схема, която виждаме да се ползва и в днешна България! Тъй като Злото е неизменният ни спътник, лидерът се описва като Пазителят от лошите - бандити, комунисти, олигарси... Той е преминал през всички изпитания на трудния живот и суровото възпитание. Той, разбира се, е Строителят на новия свят. Като истински „човек от народа“ лидерът търси биографична и психологическа синхронизация с масите. Представя се като „слуга“ на техните интереси.

В общия котел на родното омърсяване никой няма шанс за признание. Ако в днешна България се появи истински лидер, то той трябва да дойде от небето, да бъде чист като ангел, безкористен като Иисус... И най-важното - да умре бързо.

- Какъв е вашият прочит на протестите, настъпи ли денят на гнева?
- Конят е пришпорен и сега се опитват да го върнат в конюшнята. Ще е трудно.

Политици, прокурори, доктори, медии, всевъзможни експерти... кой където го види, все го плаши тоя народ. Правят го ден и нощ. Естествено е народът да не издържи на агресията. Да се разгневи.

Навлезли сме в рискови форми на политическо и социално битие.

Въвлечени сме във война на образите. Момчето с филията, аскетът от село, ранобудникът със зайците, синът познал санкциониращата сила на майчина люта чушка... трябва да надделее над куп непристойни образи и вулгарни речи, изплували в публичното пространство. Автентичността на записите в случая не е от особено значение, важни са стиловите и лексикалните доминанти, които ярко характеризират и авторизират публичното поведение на героя.

В подобни социални суматохи всеки влиза със своите си цели и средства. Темата за възмездието на лошите отново е актуална, но всеки носи своята снимка на лошите. Кой ще решава за лошите и коя от снимките ще се гледа е важният въпрос, другият възел.

Към настоящия момент Властта разбираемо не иска да излезе от нарцистичния образ в огледалото. В познатата ни приказка Огледалото казва на мащехата, че е най-красива на света и този арбитраж я прави щастлива. Докато не порасте Снежанка и класацията в конкурса по красота се преобърне.

И днес е така - политическата красавица Снежанка трябва да се роди някъде по площадите. Да преобърне оценката на огледалото-арбитър. Но нека да не забравяме и другата част от сюжета, доколкото Снежанка е сложно композиран персонаж в плана на психоаналитичната символика. Именно тази невинна Снежанка, еманацията на политическата чистота, еротичният блян на народа-воайор, я дебнат сенките в леглата на Седемте/Осемте... джуджета.

- Можеше ли недоволството да остане спотаено и да не се излее по площадите?
- В държава, която държи трайно последните места по ключови икономически, социални и демографски показатели, площадите отдавна чакаха хората. И те дойдоха.

Както обикновено, въпросът е за същината на желанието и за разписанието на последиците. Какво трябва да преработим в държавната машина, в самите себе си, за да постигнем онова към което се стремим? Не може непрестанно да търсим вината само в другите. Ние също сме част от грешката, от конформизмите, от вината на колаборацията, от мълчанието, неглижирането.

Спомнете си, че преди време основната политическа парола беше „прозрачност“. Копнежът по прозрачност е разбираем, но леко наивен. Ние, човеците, не можем без сенките, неяснотите, мрака... Те са домът на нашата субективност. Ако всичко е прозрачно, ще сме нещо съвсем друго, не и герои от човешката епопея. Затова е по-добре да говорим за „почтеност“, ясно понятие с етически заряд.

- Колкото пъти сме се радвали, че е дошъл Освободителя, толкова пъти е влизал Големия брат, казвате във ваше интервю. В чии сметки участваме сега?
- Съдбата на България е в ръцете на българите, но и не съвсем. Както е било винаги в новата ни история. България е стар плацдарм на геополитически сблъсъци и родни провали.

Примерите са много и все трагични. Ще освободим България, после ще я разделим. Американските мисионери Джорж Уошбърн, директор на Роберт колеж и Албърт Лонг ще направят необходимото, за да оповестят за кланетата в България по време на Априлското въстание. Американецът Дженерариъс Макгахан ще запали съвестите на Европа с репортажите си. Руснаците ще дойдат при Дунава. Опълченците ще устоят върха Шипка... Но накрая идва Бенджамин Дизраели с ножицата в ръка... И голямата свободна България става на парчета. Остават малки зависими Българии.

Десетилетия по-късно Съветската армия идва с благородната кауза да прогони „кафявата чума“. Но после победителите ни налагат идеологическата си фуражка, а ние възторжено разгромяваме и интелигенцията си, и демокрацията.

Днес не е по-различно - завличат ни когато могат и ни дават всевъзможни съвети. „Правете Потока!“ срещу „Спрете Потока!“. Големият брат затова е голям, защото размахва тояга. И ние сновем като трагикомичен герой с мотиката край Потока. И се чудим на кого от братята си да служим, къде да копаем и какво да заравяме. Ту „фили“, ту „фоби“, според времето и обстоятелствата.

- Имат ли отношение погрешни решения по време на пандемията към изригването на социалното напрежение?
- Пандемията и карантината действат като тенджера под налягане, те са активатори на колективно задушаване. Създават травми, повишават общото ниво на тревожност и несигурност. Пораждат ирационални страхове от глобални фармакологични манипулации. Вече отдавна се говори за „фармакологична идеология“. Може и да не е съвсем точно, но е симптоматично. В тази ситуация нашият Щаб често действаше и като модератор на макабрически видения. Беше предозирано и незряло да разчиташ само на страха като превенция и спасение.

- Кое е по-опасно - болестта или страхът?
- И двете са опасни, по различен начин. Страхът е противопоставян на храбростта, той е презряното поведение. Но това не е съвсем справедливо. Страхът е сложен психически и поведенчески феномен. Той е атавистична аларма, механизъм за самозащита, гарант за оцеляване. Другото лице на страха е болезнено, грозно. Страхът е едно от пипалата на болестта, функцията му е да задушава. Това е афектът, който разяжда, погубва душата.

Както знаем, на пазара на емоциите злото има по-висока стойност от доброто. Затова цели индустрии произвеждат различни видове страх. Мащабна търговска мрежа ги разпространява. Страхът притежава мощен сугестивен и регресивен потенциал. С бързи темпове той ни пренесе от хедонистичната постмодерна динамика към стадната архаика. Популации с деградираща рефлексивност, скупчени около първични инстинкти и все по-арогантни водачи.

Тъкмо това архаично трасе прекосява картата на антиутопията, в която можем задълго да заседнем.

- По-лесно ли се управляват изплашени хора, или уплаха бързо може да премине в други състояния? 
- „Някой да ме пази!“ е заменено от по-ефективното „Някой да ни плаши!“

Днешните говорители на кризата работят усърдно със сугестивния потенциал на страха. Чрез демонизирания образ на болестта те доминират съзнанията и успешно управляват хората.

Впръскването на алармен страх е заявено като върховна превенция, фундамент на здравната политика. Кой ще се осмели да говори против опазването на живота? Няма такъв.

Кризисните институции ни искат живи, а не свободни. Нито щастливи. Животът и здравето са неоспорими обществени ценности, докато щастието е факултативно благо. То е субективна енигма, изоставена в компетенцията на странни ведомства, на фармацевтични хищници. Затова има хиляди бдителни пазачи на телата. И съвсем малко истински пазители на душите.

- Възможно ли е да се прогнозира на кого ще заложи този път избирателно наказващата държава?
- Държавата, разбирана като актуалната власт, ще се бори за запазване на статуквото. Левиатан копнее да погълне протестната енергия, да я превърне в гротеска, да я направи посмешище.

В тази делегитимираща тактика е отредена важна роля на интелектуалците толерирани от властта. В ролята си на шут и храненик, на участник в ударни бригади за публично поругаване на опонентите, експертът-наемник е призован да запълни ясно видимия разлом между пропагандната реалност и срамната приватност.
Дори провалът на протеста няма да добави легитимност към тази власт. Защото властта има и тази особеност - склерозира.

 

Нашият гост


Валери Стефанов е литературовед и писател. Той е професор по история на българската литература в Софийския университет “Св. Климент Охридски”. Автор е на книгите “Имената на времето” (1988), “Разказвачът на “модерните времена” (1990), “Творбата-безкраен диалог” (1992), “Лабиринтите на смисъла” (1993), “Литературната институция” (1995), “Участта Вавилон. Лица, маски и двойници в българската литература” (2000), “Българска литература ХХ век” (2003), “Творбата-място в света” (2004), както и на романа “Изгубените магарета” (2005). Член е на редакционни колегии на редица академични сборници и издания.

 

Павлина Живкова

Станете почитател на Класа